700 км с колело в подкрепа на психичното здраве – интервю с д-р Калоян Гевара

Аз карам с теб” е кауза на д-р Калоян Гевара в подкрепа на психичното здраве в България. Между 30ти август и 6ти септември тази година той измина над 700 км по веломаршрута “Дунав ултра” между Видин и Дуранкулак. Той е лекар специализант и докторант по психиатрия и лекар в Планинската спасителна служба и страстен велосипедист. Целта му - да повиши информираността и интереса на обществото по темите, свързани с психичните заболявания и да разбие стигмата около тях. Поговорихме с него за каузата му, както и за психичното здраве като цяло. Приятно четене!

Снимка на корицата: Веско Николов

 

Здравейте! Как се зароди идеята за проекта “Аз карам с Теб”?

Идеята се зароди преди няколко месеца, след като ми откраднаха старото колело от работното ми място. Имах велосипед, в който бях вложил много енергия и ресурси и който редовно карах в планината и до работа. След като ми го взеха, си намерих друг, който обаче беше друг тип и вършеше работа за пътешествия. Отдавна исках да направя нещо, с което да насоча общественото внимание към психичното здраве и заболяванията. Срещнаха се две мои страсти - да карам колело и да информирам хората за тези проблеми и каузата сама се роди.

 

Защо избрахте формата веломаратон?

Защото обичам да карам колело 🙂 Бързо, удобно, здравословно, природосъобразно, покрива цялата ми философия за придвижване.

 

Каква беше целта Ви и смятате ли, че я постигнахте?

Целта е насочване на общественото внимание относно проблемите, свързани с психичните заболявания, и стигмата, която те носят със себе си. Непрекъснато се убеждавам, че психичното здраве често е подценено. Като че ли не се възприемат сериозно психичните заболяванията и се смята, че те са черти на характера и слабости или някакви паранормални явления и магии. Истината е, че те са причинени от сложното взаимодействения между гените и средата, в която живее човек. Многото неизвестни, които произлизат от това, дават криле на невежеството и създават стигмата. Стигмата към психичните заболявания, дамгата (бел. ред. печат, белег), която носят нашите пациенти, им пречи да живеят пълноценно в обществото.

Целта ми е да разбия голяма част от ужасяващите митове, които се носят за психично болните и да дам шепа информация, която да промени утвърдените клишета.

Бих се радвал да направя хората малко по-съпричастни към тези, които носят тази тежест. Истината е, че всичко това би довело до по-добро съществуване както на пациентите ни, така и хората, които ги обгрижват. Целите не са нещо, което може да бъде постигнато, те винаги се движат пред нас и ни моделират така, че да бъдем по-съзнателни и по-добри. Има още много път.

Снимка: Rumen Vachev Photography

 

Какво беше най-голямото предизвикателство за Вас по маршрута?

Промяна в метеорологичните условия, като че ли, беше най-голямото предизвикателство. В първите дни в северозапада карах при температури до 37 градуса, а чешмите бяха малко. Впоследствие, по време на целия участък от Русе до Силистра, ме валя дъжд и трафикът на тировете ме притесняваше като че ли най-много. Истината е, че имах сериозна подкрепа от приятели и колеги лекари, които ме подготвиха както за маршрута, така и за възможните премеждия.

 

Кой беше най-запомнящият се момент?

Най-запомнящият се момент беше посещението ми в Центъра за настаняване от семеен тип в с. Драгаш войвода край гр.Никопол. Мястото е дом за психично болни, които трудно полагат грижи за себе си, като там са под медицинска супервизия. Потребителите, както се наричат престояващите там, живеят в хармония. Имат трудови занимания, отглеждат си градини, имат арттерапия и получават грижи. Но най-важното е, че вследствие на доверието, което им се дава, те успяват да се структурират и да намерят това, което е най-добре за тях в една защитена среда. Успяват да творят и това им носи усещане за смисъл. Малко хора знаят за съществуването на тези структури, и още по-малко осъзнават колко много енергия, доброта и вътрешен мир са необходими за поддържането им.

Центъра за настаняване от семеен тип в с. Драгаш войвода край гр.Никопол; източник: д-р Калоян Гевара

 

Какво, според Вас, трябва всеки да знае за психичните заболявания и психичното здраве?

Първо трябва да сме запознати с това какво е психично здраве. Това е състояние на благополучие, в което индивидът осъзнава своите способности и умения, успява да се справи с нормалния стрес в живота, работи продуктивно и допринася за обществото, в което живее.

Психичното здраве е основа за това да мислим и изразяваме, да  взаимодействаме със средата си, да покриваме основните си физиологични нужди и да се наслаждаваме на живота.

То се обуславя от множество биологични, социални и психологични фактори, т.е. начинът, по който гените ни взаимодействат със средата. Насилието, социалният и икономическият натиск, стресът, половата дискриминация, социалното отхвърляне, нездравословният начин на живот, физическите заболявания и нарушаването на човешките права дестабилизират психичното здраве. Душата може да се съхрани в среда, в която се говори за нейните проблеми, среда на подкрепа, в която се уважават и защитават основните човешки, политически, социално-икономически и културни права.

Когато се разклатят основите на психичното здраве идват заболяванията. Има едно основно правило, което трябва да се знае за тях. И това е, че са заболявания и са израз на биохимични нарушения основно в мозъка, но и в други органи и системи на тялото.

Те не са избор, не са слаби черти на характера или преструвки, не са заразни, не са магии и зли енергии и могат да засегнат всеки, без значение от пол, възраст, образование, социален или културен статус.

 

Какво да направим, ако забележим притеснителна промяна в поведението на близък?

Първо трябва да се опитаме да разговаряме с човека. Подходът е хубаво да е неангажиращ, внимателен, в никакъв случай нападателен или обвинителен. Не трябва да се поставяме в ролята на наставници, които имат готово решение на проблема.

Необходимо е да изслушаме старателно и да оставим пространство на отсрещния, без да поставяме етикети и без да дискриминираме. Необходимо е да сме съзнателни и отворени към нещо, което в началото може да ни е неясно, но вероятно носи страдание на някого.

Ако усетим, че човекът срещу нас не е тази личност, която познаваме от преди, държи се нелепо и нямаме логично обяснение за това, е добре да го насочим към специалист. При по-тежките форми на някои заболявания (депресия, шизофрения, биполярно разстройство) потърпевшите често нямат критичност за заболяване и не съдействат на подобни разговори. Тогава е добре вие сами да потърсите психиатър, който да ви даде наставления спрямо ситуацията. Ако ситуацията е толкова остра и има риск за живота на болния или на околните, трябва веднага да повикате спешна помощ.

Източник: д-р Калоян Гевара

 

Какви са наблюденията Ви над грижата за психичното здраве в България? Какво трябва да се промени, къде има дефицити, какво работи добре?

В България психиатрите работят по най-съвременните методи на лечение, въпреки условията, в които се намират. Имаме достъп до почти всеки тип терапия.

Трябва да се промени цялостния поглед на обществото към самата специалност, да се осъзнае изключителната й важност и да не се оставя на произвола на съдбата.

Както съществува стигмата върху психичните заболявания, така има и антипсихиатрични движения, които рушат концепциите за тях и ги отричат. Всичко това води началото си от невежество и тесногръдие. В България няма адекватни информационни кампании в училищата и сред младите, които да ги подготвят за срещата с психичните заболявания. Когато се сблъскаме с тях ги отбягваме, подценяваме или нарицаваме поради страх. Един велик малък и зелен фантастичен герой (бел. ред. - Йода) е казал: “Страхът води до гняв. Гневът води до омраза. Омразата води до страдание.”

 

В какви условия работи медицинският персонал в психиатричните отделения в България?

Медицинският персонал в психиатричните лечебни заведения работи на последни издихания.

България е страната с най-малко психиатри на глава от населението в Европейския съюз, общата цифра е около 500 за цялата страна. Медицинските сестри, компетентните клинични психолози, санитарите и социалните работници са още по-малко, а без тях работата ни влиза в един порочен кръг на непрекъснати рехоспитализации на пациенти, които не се проследяват адекватно и не получават подкрепа и лечение извън отделенията. Условията в някои държавни психиатрични болници и центрове за психично здраве не покриват дори минималните санитарни изисквания, тъй като не получават необходимия ресурс за това. Психиатричната помощ в България съществува благодарение на отдадеността и смисъла, който намират работещите в нея, въпреки трудностите и нищетата. Това обаче няма да продължи вечно.

Дуранкулак - финалът на трасето "Дунав ултра"; източник: д-р Калоян Гевара

 

Какво бихте препоръчали - как би могъл всеки от нас да се грижи ежедневно за психичното си благосъстояние?

Няма открита златна формула за това все още. За да бъдем здрави психически, трябва да разбираме какво точно е здравето и какво би му навредило.

Лично аз смятам, че за да постигнем психично благосъстояние, трябва да бъдем толерантни към околните, да приемаме различията, да даваме повече отколкото взимаме, да си помагаме, да прекарваме време с приятелите и семействата си, да споделяме и да говорим свободно, когато ни боли, да се чуваме повече, да си почиваме и да се храним здравословно, да прекарваме повече време сред природата, да я уважаваме и да сме благодарни, че и днес дишаме и сме живи.

 

Благодарим за това интервю!

Мария Стойкова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *