Сър Роджър Пенроуз е един от онези мислители

Сър Роджър Пенроуз е един от онези мислители, които не парадират с интелекта си. Тих, скромен, той успява, без да се напъва, да захапе читателя или слушателя и да не отпуска захапката чак до самия край. Роден е през 1931-ва година в Колчестър, Есекс, Англия и с течение на годините се превръща в един от най-внушителните физици на своето време. Неговата работа е от фундаментално значение за разбирането на Общата теория на относителността, черните дупки и загадките на пространството и времето. 

Той може да не се радва на известността на Айнщайн или Хокинг, но най-накрая получи полагащото му се признание (може би дори закъсняло) – тазгодишната Нобелова награда за физика. Благородството и спокойствието, с които говори, на моменти може да изглеждат старомодни. Но идеите и хипотезите, споделяни от него, са толкова революционни, че често биват отхвърляни, само защото звучат абсурдно.

Но нима Айнщайн не е срещал същата съдба? Нима Нилс Бор е поставял граници пред странностите на квантовата физика? Искрено вярвам, че поколението, което наблюдава едно развитие на технологиите със скорост, по-бърза от всякога, ще успее да развие и възприятието си дотолкова, че да отдаде необходимото на Пенроуз.

Пенроуз и черните дупки

Тази година Пенроуз стана лауреат на Нобеловата награда за физика, която споделя с имена като Рейнар Генцел и Андреа Гез. Неговият принос в науката и откриването на доказателство, че черните дупки съществуват, още преди реално да са открити, са фундаментални и най-накрая оценени подобаващо. Доказателството е базирано върху теорията на относителността на Айнщайн, което показва как големите умове си помагат един на друг. Все пак, всеки велик учен е

стъпил на раменете на гигантите

преди него. 


Тези черни дупки, поглъщащи всичко, са точно обратното на фигурата на Пенроуз във физиката. От него струят гениалност и мъдрост, а още по-хубавото е, че той с охота е готов да ги сподели. Може би прилича повече на белите дупки, намиращи място в неговите диаграми. Макар и хипотетични, тези диаграми показват колко напредничав може да бъде един интелект и до какви достижения може да се издигне, стига да има стабилна основа, от която да тръгне.

By Fred the Oyster, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35299138

Ролята на Пенроуз във физиката и обществото


Ако си мислите, че “Одисей” на Джеймс Джойс е страховито произведение, и имате фобии от дебели книги, то молете се да не попадате на “Сенките на ума” или, още по-лошо, на “Пътят към реалността”. Последната е алманахът или, по-точно казано, пътеводителят в света на физиката. Парадоксално на заглавието, тя ще ви отведе в свят, където сякаш всичко е толкова вълшебно, че чак е нереално. 

Пенроуз не само ни показва пътя, през който е преминала науката – като започнем от античността та до ден днешен – той показва как вече откритото може да ни учи на нещо ново. За него щеше да е по-лесно да се пусне по течението и да се приобщи например към семейството на Струнната теория (най-разпространената идея в научните среди за произхода и съществуването на Вселената), но неговият мозък не мисли така. 

Пенроуз търси провокацията, задава си неудобните въпроси, които всички избягват. Така стига до своята хипотеза за цикличната вселена. За това как един Голям взрив води до друг, без ясно начало и без очевиден край. Тази теория много прилича на смяната на поколенията при хората. Но докато ние нямаме (все още, а и едва ли някога ще имаме) силата да влияем на този вселенски цикъл, то сме съвсем способни да променим посоката на човешкия такъв. А хора като Пенроуз ни показват каква трябва да бъде тази посока. 

Пенроуз и личността

Въпреки богатото разнообразие от въпроси, които физиката предлага, истинският учен не би се задоволил само с една конкретна сфера. Като при всеки интелектуалец, умът му не само не може да се ограничава, а дори напротив – податлив е на провокации, стига те да са плод на истински важни проблеми и парадокси. Така, след като се опитва да открие как функционира Вселената, Пенроуз се насочва към другата най-голяма загадка – мозъкът и по-специално съзнанието. 

Опитвайки се да докаже, че всичко във физиката е подвластно на закони и е един вид детерминистично, той отказва да повярва, че същото е валидно и за личността. За него хората не са роботи, а индивиди със свободна воля, които могат да освободят ума си и да открият неоткритото. За него съзнанието се крие в квантовото, или по-точно в процеса, при който тази квантова неопределеност на малкото бива заменена с абсолютната физика на голямото. Квантовата декохерентност е ключът. Човек да е способен да изрази себе си и да бъде различен от всички останали.

Бъдещите будители

И така, Пенроуз начертава не само пътя, по който бъдещите поколения да вървят, но показва и колко голяма и значима е ролята на отделната личност. Всеки може да бъде будител, стига да иска и да го прави от сърце. Нищо, което се прави само за облагата, не носи вечна стойност. 

Само истински отдаденият човек е в състояние да допринесе с нещо безценно към това, с което се занимава. В този ред на мисли и нашите учители, и нашите колеги, и нашето семейство, а особено днес и лекарите, могат да бъдат будители на нашето общество. А в крайна сметка какво е животът, ако не сме будни, за да го изживеем пълноценно? 

Иван Григоров

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *