Целувката на Пулев – културният антипод на #MeToo?

През последните две години, българското публично пространство стана арена на същинска културно-идеологична война в контекста на Истанбулската конвенция. Правата на жените и борбата срещу домашното и сексуалното насилие обаче, макар и основни теми в самия текст на противоречивия документ, бяха почти изцяло изместени в обществената дискусия от фалшивата дихотомия за „джендъра“.

Макар и убийствата на над две дузини жени от началото на 2019 г. да предизвикаха известен отзвук и половинчати политически обещания за адресиране на проблема с национални закони, насилието над жени си остана сравнително маргинална тема в българското колективно съзнание. До миналата седмица.

Насилствената целувка на Кубрат Пулев „Кобрата“ над американската репортерка Дженифър Равало по време на интервю след победата му в Лос Анджелис предизвика вълна от реакции и постави въпроса за сексуалния тормоз в центъра на дебата. Уви, по най-лошия възможен начин.

През изминалата седмица като че ли цялата българска общественост колективно доби статут на експерт по поведенческа психология и американско гражданско право: от дълбоките психо-емоционални мотиви на Пулев и тези на Равало до това колко нули може да струват действията на „нашето момче“, нито един детайл от случая не убегна на медийно-обществената агора.

„Ако една жена е сексуално насилена, не би стояла в скута на различни мъже“, или как медиите станаха поведенчески психолози

Първоначалната вълна от реакции беше в отговор на видеото от интервюто на репортерката на „Вегас спортс  дейли“ Дженифър Равало, наричана още Джени Суши, с Кубрат Пулев, заснето непосредствено след победата му с нокаут над румънския боксьор Богдан Дину. На въпроса на Равало дали мисли, че има шанс за победа срещу Тайсън Фюри, Пулев убедително отговаря „да“, след което грабва лицето на журналистката и я целува по устните.

На базата на това малко над едноминутно видео публиката и медиите изграждат и първата психосоциална характеристика на двамата персонажи: на Кубрат, окървавения роден боец, позволил си някаква невинна, спонтанна и нетипична за него целувка в момент на бурна еуфория и прилив на адреналин; и тази на Джени Суши, разкрепостената и меркантилна американска лека жена, на която очевидно целувката ѝ се услажда, но надделява жаждата ѝ за пари и за слава.

Именно тези мотиви преобладават в коментарите по случая.

Търсенето на вина в жертвата е типична обществена реакция, особено при случаите на сексуално посегателство.

Въпроси като как е била облечена, дали „си го е просела“, защо е или не е реагирала по определен начин и дали не е водена от комерсиални подбуди са само част от множеството предразсъдъци, поради които множество жени, станали жертва на тормоз, не смеят да го докладват.

Често тези въпроси биват повдигнати от защитата на обвиняемия с цел да дискредитират жертвата. И тъй като мнозина телевизионни водещи, публични фигури и зрители самоизбирателно възприеха ролята на защитници на Кобрата и българския спорт, същите въпроси доминираха публичното пространство и характеризацията на Дженифър Равало.

Самият боксьор и близките му активно подхранваха медийната сензация и фиксацията върху личността на Равало с периодични разкрития на „скандални“ кадри и твърдения, които от своя страна породиха нова вълна от поведенчески анализи: „Ако една жена е сексуално (…) насилена или застрашена по някакъв начин, от някой в компанията, вероятно не би останала цяла нощ до 6:00 сутринта. Не би стояла в скута на различните мъже от въпросната компания“, написа Тервел Пулев във Фейсбук, след като публикува видео клип от въпросната нощ. Медиите последваха примера му, публикувайки още „скандални кадри“ от Инстаграм профила на Джени Суши, в които тя „танцува палаво“ със своя приятелка.

Американски шоу бизнес или българското анти-#MeToo

Един от основните аргументи на защитниците на Пулев е, че целунатата от него репортерка е решила да предприеме действия срещу него по един „типично американски“ начин, експлоатирайки с цел материални облаги повишения медиен интерес към скандалите, свързани със сексуален тормоз.

Иронията е, че въпреки високия профил на адвокатката на Равало – Глория Олред, и въпреки предполагаемия вкус на американските медии за сексуални дела, единствено в България случаят получава широк обществен отзвук и сензационен статут.

Глория Олред от Luke Harold

Процесът, който наблюдаваме от малко над седмица на родна почва, по някакъв странен начин наподобява започналото преди година и половина в САЩ движение срещу сексуалния тормоз #MeToo, но наобратно.

При него няколко жени събират смелостта да разкажат преживяванията си като жертви на сексуално насилие и да назоват насилниците си. Последва вълна от постове и изявления на публични фигури и обикновени граждани в солидарност и подкрепа на жертвите.

При посегателството на Кубрат Пулев, вълната от подкрепа идва и от широката публика, и от знаменитостите, но тя е за насилника. От сноубордиста Радослав Янков, който оправда действията на Пулев с прилива на адреналин и обяви „Той си е българин, аз си го защитавам“ до известната българска актриса Силвия Петкова, която написа във Фейсбук, че и тя би започнала да целува репортерки в защита на Кобрата, родния ни спортист не може да се оплаче от липса на солидарност от звездите.

Линк към Фейсбук поста на Силвия Петкова

#MeToo вдъхновява хиляди други жени в САЩ и по света да споделят своите истории и да потърсят справедливост срещу своите нападатели. Целувката на Кобрата вдъхновява други български мъже да целуват насилствено репортерки в ефир, в подкрепа на „българския спорт“.

Линк към видео

Мачизма и антифеминизма – не типично български явления, а част от глобален процес

Въпреки неочакваните мащаб и посока, които придоби случая в България, не бива да прибързваме да тълкуваме бурните реакции на защитниците на Пулев като проява на типично български, едва ли не народопсихологични черти, смята Калина Дренска, медиен изследовател и член на феминистката група Левфем.

„Изразителите на справедливия и напълно уместен гняв срещу акта на сексуален тормоз и грозните реакции в „подкрепа на българския спорт“ често се подхлъзват в посока да говорят за мачизма като чисто българско явление“, обяснява тя.

„Движения като #MeToo първоначално възникват като отговор на сексуалния тормоз срещу жени извън България, но и в глобален мащаб, и до някаква степен в България, те съдържат в себе си не само феминистки порив за уважение на жената като такава, но и за уважение на нейния труд и позиция на работник и професионалист.”

“Сексуалното посегателство на Кубрат Пулев срещу Дженифър Равало се случва докато тя е на работа, така, както биват атакувани милиони жени на работното място по цял свят“,

пояснява Дренска.

Но и антифеминистките реакции срещу борещите се за достойнството и правата си жени и професионалисти не са българско откритие – напротив: „Настъпващите консервативни настроения по цял свят – от Тръмп в САЩ през Болсонаро в Бразилия до Дутерте във Филипините – открито мобилизират антифеминистка реторика, утвърждавайки дискурси и актове срещу права и свободи, считани за непоклатими до съвсем скоро“, пояснява Дренска.

„В този смисъл процесите в България, макар и със своята локална специфика, са по-скоро част от световни тенденции, отколкото някакво изключение.“

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *