Къщи срещу хора. Такава идея има Конфедерацията на независимите синдикати в България (КНСБ), за да привлече бесарабски българи да се заселят в опустяващите ни села. По-конкретно- държавата да купува и преобразява изоставени домове по тези места и да ги предоставя на желаещи да живеят в тях.
Когато попаднах на статия, съобщаваща за подобна евентуална мярка срещу демографския ни проблем, останах озадачена. Статията се наричаше "Вее студен вятър откъм Стара планина". Цитатът е на бесарабски българин, който смята, че идеята няма да се увенчае с успех. Причината- хладното, по думите му, отношение на българите в България към техните събратя бесараби.
Той се бе почувствал чужд. Дали това е единичен случай или норма? Поисках да науча повече. Макар че само скъпо и продължително статистическо проучване може да претендира за представителност, открих своя личен начин да се запозная по-задълбочено с темата. Този личен начин има име- Дина Дели от Украйна. Тя е моя бивша състудентка от Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет. На 28 г., с две красиви малки момченца, за които е избрала да се грижи у нас.
Владимир е на 4 г. и 6 м., а Димитър - на година и половина. Влади се нуждае от ежедневна рехабилитация, която получава в София. Дина казва, че не може да му я осигури в родната Украйна." Моето село, Виноградовка, е на 170 км от областния град Одеса, няма как да ходим на процедури и да се прибираме вкъщи. Трябва да оставаме в Одеса на хотел или при познати, защото болницата невинаги разполага с места", разяснява тя.
Убедена е, че човек опознава истинската същност на обществото, в което живее, когато го сравни с друго:
Когато българите се оплакват от нестабилност, ниска заплата, корупция, лоша медицина, аз гледам малко по-позитивно на нещата. В Украйна е много по-зле, особено при управлението на президента Порошенко. Баба ми получава пенсия 1600 гривни, около 50 евро. За ток последния месец плати 1200 гривни.
Дина настоява, че титлата на Петро Порошенко трябва да се изпише с малка буква, "защото не заслужава главна". Критичното отношение към украинските управляващи и добрите думи за България не замъгляват съзнанието ѝ за нашенските недостатъци. Когано я питам какво е мнението ѝ за идеята на КНСБ, отсича отрезвяващо:
Това прилича на някаква утопия. Правят се някакви законови промени през годините, позволяващи на повече бесараби да получат българско гражданство. Само че от момента на подаване на заявление за получаване на (български-бел.ред.) произход до самото получаване минава почти година, понякога повече.
Дина допълва, че българските села в Украйна са по-гъсто заселени, отколкото нашите. Там, за разлика от тук, не се усеща обезлюдяване. "Нашите хора са работливи, селската работа и селският живот са им познати, така че вероятно биха могли да намерят дом и в българските села, но не знам как биха били привлечени", разсъждава тя.
За моя изненада споделя, че в родния ѝ дом хващат сигнал от няколко български музикални телевизии, но не и от такива, по които текат новинарски емисии. Тъй като не са осведомени какво се случва в обществото ни, изграждат идеалистична представа за "прародината": "Хората там виждат планини и градчета тип Копривщица, танци и народни песни. Създава се чувство, че такъв е животът тук. Когато идват да живеят в България, се сблъскват с много проблеми покрай документите, няма кой да ти помогне. Не знаеш добре езика, не можеш да попиташ много неща, а това, което ти обясняват, често не го разбираш. Идва разочарованието.", откровена е Дина.
Нейният български обаче е толкова чист, че когато се запознахме, не усетих, че е "чужденка". Беше редовна на курсовете по език, организирани от университета. Колеги и преподаватели я хвалеха за старанието и резултатите ѝ, още повече, че не всеки студент от друга държава си правеше труда да говори чист български. През смях се сеща, че и случайни познати са били впечатлени от говора ѝ:"Всички се изненадват. Казват, че добре говоря български и задължително се сещат за някоя позната рускиня, която е от 15-20 г. в България и така и не се е научила да говори български".
Зад усмивката стои извървян дълъг път към България, през който се е наложило да преодолява трудности. Запознава се с бъдещия си съпруг и състезател по свободна борба за България Владимир Дубов в Украйна през 2008 г. Живеят в съседни села. Пръв той идва у нас и след постигнатите от него спортни успехи през 2010г. тя решава да остави учителската кариера и да го последва в София. След университета следва първа бременност и двамата купуват жилище в Перник през 2013 г. Скоро след това се ражда Владимир. Младата майка се справя с бебето предимно сама заради професията на мъжа си, а напускането на столицата я поставя пред още едно изпитание: "Трудно решение за мен. Не защото Перник не е София. Оставих всичките си познати и приятели в Украйна. Тъкмо намерих други в София и отново трябваше да съм в непозната среда сред чужди хора. Но и това мина, сега даже ми е по-спокойно тук".
За 2 години губи родителите си. От 8-членно семейство днес в Украйна я очакват единствено брат ѝ и баба ѝ, които живеят заедно. "Изпитвам вина, че с нищо не мога да им помогна, защото съм на хиляда километра... Само заради това разбирам, колко моменти изпускам. Напоследък Влади се заглежда в бабите и дядовците и иска да ги гушка, не разбира, че те не са неговите баба и дядо." Подобни епизоди от живота ѝ я карат да тъгува за Виноградовка.
Дина не смесва своята мъка, която я тегли към Украйна, с отношението на българите към нея. "Не смятам, че българската държава ни дължи нещо или трябва да иска повече бесарабски българи да получат гражданство. Това е лично решение на всеки. В интерес на истината, много малко от тези, които получават гражданство, остават в България. Обикновено пътуват по чужбина, купуват коли и ги карат в Украйна и Молдова с българска регистрация, защото тук е по-евтино. В един момент останах с впечатление, че е модерно вече да имаш европейско гражданство. Тук обикновено остават студентите, свикват като че ли с България", пояснява тя.
Очевидно обаче има какво да се желае, когато става дума за опознаването между българите и тяхната диаспора:"Когато започнах да следвам в София, открих, че някои мои познати тук дори не знаеха за съществуването на бесарабски българи. Днес за нас има повече сюжети в медиите. Но не знам дали са длъжни да усещат любов към нас..."
Дина няма планове да се връща в Украйна. Споделя, че въпреки тлеещата носталгия и недостатъците на националния ни характер, тук сякаш е намерила своето място. "Предпочитам да имам няколко близки приятели, отколкото много познати. Една от причините е, че българите обичат да раздават обещания наляво и надясно. Рядко държат на думата си. Но и с това вече съм свикнала". Усещането ѝ, че ние сме по-широко скроени от обществото, където е родена и израснала, ѝ е помогнало именно в България да надмогва вродената си стеснителност.
В края на разговора ни Дина несъзнателно отговаря кратко и задочно на тезата "Вее студен вятър откъм Стара планина": "Отношението към мен се определя не от това от къде съм дошла, а какъв човек съм". Тук е съумяла да изгради семейство. Виноградовка е родната стряха, която носи със себе си. Днес за Дина домът е там, където децата, съпругът ѝ и тя се чувстват добре. В този отрязък от времето името му е България.
За контакт:
тел. 0885636664
e-mail: velina1991@abv.bg
- “Вее студен вятър откъм Стара планина…” Дали? - April 23, 2019
- Презумпция за (не)виновност - March 8, 2019