Не е достатъчно съд да се произнесе по обвиненията в педофилия срещу Майкъл Джексън. Днес има Фейсбук. Той е съдия, прокурор, следовател, ищец, ответник- всичко. Общественият съд е по-страшен от юридическия, защото няма нужда от доказателства. Фактите са добре дошли, но ако ги няма, добре дошли и на съмненията, предположенията, обясненията. На личните истории. Human stories.

В тези истории основен двигател е емоцията.

Фактите са си там, но те са нищо без насълзени очи, сведени глави, дълбок глас, пропит от чувство на трагизъм. Тези съставки те карат да вярваш на чутото и видяното. Но ако фактите са съмнителни, това е знак, че манджата е прегорена.

Аз отказвам да ям изгоряло. Отказвам да приема презумпцията за виновност, която вече се налага като основен лайтмотив във всяка статия, свързана с Майкъл Джексън. „Настояваме да знаем какъв е човекът зад легендата.“ Сякаш априори човекът е нещо различно от легендата. Нещо непременно скрито, затова – лошо.

Може пък съдът да е бил прав, като е оправдал Джексън. Може и да не е бил. Но имаме ли неоспорими доказателства, за да приемам второто твърдение?

Посочете ми едно.

Документалният филм „Напускайки Невърленд““ не е такова. Той е човешка история, в която зад сълзите, въздишките и сведените глави няма доказателства. Съдът е отхвърлил исканията на ищците, те обжалват.

Не съм била в стаята на Майкъл, за да свидетелствам от първа ръка. А кой е бил? Двете момчета, вече мъже. Те могат да говорят. Той вече не. Разбирате ли? Той. Вече. Не.

Дума срещу дума, само че в документалния филм се чува думата само на едната страна. Режисьорът Дан Рийд обяснява, че историята не била за Майкъл, а за Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък. Добре. Значи по собствените му думи е едностранчив разказ. Не е потърсено мнението на семейството на Джексън. Нямало смисъл.

Достоверността на произведението вече е дискредитирана.

Странно е, че е свидетелстваш в полза на своя предполагаем изнасилвач. Няма сила на света, която да промие мозъка ми така, че да застана под клетва и да „излъжа“ как насилникът ми не ме бил докосвал с пръст. Това е направил Робсън.

Колко струва неговият катарзис? Очевидно не само парите, които двамата изповядващи се преследват. Очевидно целта е публичният образ на Джексън, в навечерието на 10-годишнината от смъртта му. Да не се говори за него като творец. „Кралят на попа или насилник на момчета?“, питат някои заглавия. Сякаш едното изключва другото. Сякаш трябва да изберем.

Избирам презумпцията за НЕвиновност, докато не се докаже противното. ДОКАЖЕ, не разкаже.

Странността още не е приета като доказателство за педофилия, уважаеми съдебни заседатели. Как изглеждал, как станал баща, за кого се оженил, какво травмиращо детство имал… Правят ли го тези компоненти задължително педофил? Ако да, значи всеки, който ви е странен, е насилник на деца. Уважаемо жури, на мен много хора в публичното пространство са ми неразбираеми, затова започвам поредица документални филми за всеки от тях. Начело с Ким Кардашиян.

Докато не чуя присъда, а и след това – музиката на Майкъл Джексън остава с мен. Дори онези, които са решили вече да не го слушат, няма как да заличат прекрасните си спомени с песните му. Моментите, в които текстовете и мелодията са минали през сърцето. Миналото остава, уважаеми съдебни заседатели. Сърцето продължава да бие. This is it.