Dream_for eternal_life

Мечтата за вечен живот

Вечният живот – мечта или реалност

Вечният живот – мечта или реалност? Следващите редове ще ви разкрият гледната точка на физиката по този въпрос.

Готфрид Лайбниц е един от най-великите мислители за всички времена. Заедно с Исаак Нютон, независимо един от друг, се водят за основоположници на математическия анализ. Това е един от най-мощните инструменти за изследването и опазването на продължителни физически процеси. 

Наред с лесната нотация за диференциалното и интегрално смятане, предпочитана за използване дори и днес, германецът прокарва още една интересна идея в сферата на механиката. Терминът “жива сила”, въведен от Лайбниц, характеризира онази частица или намеса на Бог – “искрата на Господ” – в една вселена, която би могла да бъде представена като предопределен машинен процес. Тази “жива сила” всъщност е енергията, с която се движат и комуникират телата в тази машина. За нея общото количеството на тази енергия си остава константа, а само малки части от нея се предават от част на част при взаимодействие.

“Живата сила” е илюзия

Години по-късно става ясно, че такава “жива сила” не съществува, но идеята за начина, по който си влияят телата при взаимодействие, не е толкова далеч от истината. Днес знаем, че всичко се дължи на елементарните частици, от които сме изградени и начина, по който те контактуват помежду си. Тази сила, за която говори Лайбниц, и която си препредават частиците, наричаме енергия. Тя не е с Божествен промисъл, но е основният двигател на всичко във Вселената.

Молекулите, атомите и кварките са в постоянно движение. Те се блъскат едни други и си препредават енергия. Колкото по-бързо и в по-ограничено пространство се движат, толкова по-горещо става тялото, което те изграждат. Колкото по-малко е пространството им на движение, толкова по-малки са възможните начини, по които тези частици могат да се наредят. С други думи, възможността за тяхно хаотично разпределение намалява. Тази възможност за хаос друг голям учен – Болцман, нарича ентропия. Концентрирането на енергия в много частици на малко пространство води до малка ентропия. Парадоксално обаче, всичко във Вселената се обуславя от втория закон на термодинамиката, който гласи, че всеки физичен процес води до увеличаване на общата ентропия на дадена система. Тоест, Вселената се стреми към хаос.

Chaos
Да вземем един нагорещен тиган. Той има стриктно подредени атоми на сравнително малка площ, които се движат бързо, затова е топъл. При допир с друга повърхност частиците по външната му част се блъскат с по-спокойните такива на повърхността на другото тяло и така си препредават енергията и на тях. Така топлината се препредава от едното на другото. Същото става, ако тиганът си взаимодейства само с въздуха. Енергията се препредава и нивото на ентропия в цялата система от всички тела се увеличава. 

Препредаването на топлина между обектите е най-нагледния пример за стремежа на Вселената към максимална ентропия.

Хората – двигатели на хаоса

Ние хората сме подобен пример за двигател, увеличаващ ентропията. Нашият организъм е символ за ред. Разбира се, за поддържането на този ред, противно на споменатия закон, той се нуждае от допълнителна енергия. Ние си я набавяме чрез храната, слънчевата енергия и водата. Може би се чудите къде изчезна идеята за хаос. При преработката на храната и след процесите за поддържане на този изкуствен ред се отделя енергия. Тя най-често под формата на топлина, която е повече от получената, следователно законът не е нарушен. 

Това е и причината да не можем да живеем вечно. При репликирането на ДНК-то ни, както подсказва еволюцията, винаги има склонност към мутации – грешки при деленето. Те са произведени от влиянието на околната среда и на ресурсите, с които подхранваме нашето тяло. Тези грешки водят по-често до нежелани ефекти.

От друга страна, за репликирането на клетките ние се нуждаем от ресурси, които с течение на времето намаляват. А количеството отделена енергия е винаги по-голямо заради стремежа към по-голяма ентропия. Така тези два фактора правят възможността за вечен живот илюзорна.

Как да реализираме мечтата за вечен живот

Тогава какво ни остава? Много хора не могат да се справят с мисълта, че сме смъртни. Това е бремето, с което идва нашето съзнание – нашата осъзнатост. Способността да гледаме отвъд кутията, да разширим нашето усещане за личност и знанието ни, че съществуваме, ни кара да осмисляме нашата неизбежна съдба – смъртта. 

Желанието да я надмогнем ни е водело по различни пътища. От религиозни вярвания, че съществува вечен задгробен живот, през илюзорни (засега) опити да я преборим по научен път. Като човек на разума, аз бих казал, че единственият начин да “живеем” вечно е чрез спомените на следващите поколения и чрез наследството (материално, емоционално и чисто информационно), което оставяме. Истинско богатство е възможността да съхраняваме такава информация по различен начин – от древни начини като писмеността, до модерни такива като снимки, видео или компютърни битове. Ние сме следствие на природни явления, съставени сме буквално от звезден прах и като всеки продукт на тази природа най-естественото нещо е нашата гибел. Дали ще е огромна неутронна звезда или обикновен човек, нищо не може да устои на стремежа към максимална ентропия.

Вечният живот - мечта или реалност

Затова живейте живота, докато можете. Живейте го така, както искате и така, както смятате, че може да бъдете най-полезни. Само така ще останете завинаги живи в паметта на наследниците си и то по начина, по който бихте искали най-много.

Източници:
Until the End of Time: Mind, Matter, and Our Search for Meaning in an Evolving Universe – Brian Greene

Order and Disorder

Иван Григоров

One thought on “Мечтата за вечен живот

  1. Прочетох някои от публикациите на вашия сайт. Чудесни са! Поздравления!

    Специално тази, на която ви правя настоящия comment, намирам за напълно реалистична от научна гледна точка. Но и поне донякъде – песимистична, доколкото завършва с избор на оценка върху възможността за личното (не само в паметта на вселената) безсмъртие на отделния човек. Този “избор” е извън сферата на науката, за която двете възможности (живот или смърт на индивидуалното съзнание) си остават равнопоставени и следователно можем само да избираме между “чашата е наполовина пълна” и “чашата е наполовина празна”.

    Оптимистите избират “наполовина пълната чаша” като се обосновават или с някаква религия, или с така наречения “научно-обективен идеализъм”, добър пример за който е разказан ето тук
    https://monocler.ru/smerti-net/ .

    Песимистите (без да се признават за песимисти поне докато са млади) правят противополжният избор, като го приемат за по-достоен, тъй като е по-отдалечен от религиозния “опиум за народите” и по-близък до единствено правилния за тях “научен материализъм”. В крайна сметка, търсенето на първапричина за “избора” ни води до”избор” между философския идеализъм и материализъм.

    Въпросът е, ако приемем, че от научна гледна точка двата избора са равнопоставени, то “Кой от двата е по-благоразумен, по-нравствен, по-естетичен и пр.?”. Това вече е очевидно въпрос на конвенция между хората, по който едва ли можем да очакваме общочовешко разбирателство поне като това в науката.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *