Любов по скалата на Рихтер

Тя се беше влюбвала толкова много пъти,
колкото мъжете наричаха скъпи,
тези които ги смятаха за тъпи.
Бяха разбивали сърцето ѝ толкова често,
обичаше силно, затова и беше лесно.
Но този път е различно, личеше си по лицето ѝ,
белезите от скорошното „да си дадем почивка“,
бяха покрити с тънък почти прозрачен слой усмивка.
Той ѝ говореше мило,
докосваше парченцата ѝ сърце сякаш със лепило,
начинът по който я гледаше сега,
я караше да не вижда после някоя друга дребна лъжа.
когато имаше него, тя нямаше его.
Времето минаваше,
понякога той леко прекаляваше,
но след това съжаляваше,
и всичко продължаваше –
все повече ѝ отнемаше,
и все повече му се раздаваше.
Лъжите му ставаха все по-дълбоки всеки ден,
повтаряше „няма да намериш по-добър от мен“,
тя започна да вярва все по-силно в лъжата,
а жертвата винаги беше той, извъртайки нещата.
Толкова често я нараняваше,
колкото в началото мили думи ѝ подаряваше,
започна да я обижда без причина,
а на нея нали все щеше да ѝ мине.
Преди я държеше за ръка, докато заспиват,
сега ѝ държеше сметка за всичко, а дните се сливаха,
преди ѝ шепнеше че е прекрасна,
сега крещеше че му е повече от ясна,
преди се разхождаха в неделя,
сега тя го чакаше за вечеря,
във времето, което с нея вече не споделя,
времето спря, спря и да говори с нея,
дори когато се опитваше да го разсмее,
пълнеше очите ѝ със сълзи,
с празното ѝ легло
всеки път след като телефонът му извъни.
преди ѝ казваше че я разбира,
сега телефонът му тайно вибрира,
имаше време, когато не вдигаше поглед от нея,
сега престана да ѝ вдига телефона,
тя беше единствена, сега е част от фона,
по пътя към следваща бройка,
беше ѝ трудно да види нещата отстрани,
от борбата за истини и вярването в лъжи,
беше като под упойка,
и от снимките им на перфектната двойка.
Отстрани изглеждаше като щастливка,
даже ѝ завиждаха за широката усмивка,
но те не знаеха, че с нея прикрива празната завивка,
скрила самотата ѝ – с усмихната обвивка.
Пропастта между тях неусетно растеше,
през годините, в които сякаш спеше.
Първо престана да следва мечтите си,
после започна да крие сълзите си,
мислейки как да му угоди и да го запази,
спря да се обича, чудейки се дали я мрази,
и не че не беше мислила за раздяла,
но беше по-лесно да се пренебрегва,
и за лъжите да се прави на неразбрала.
Дойде времето, когато,
малко преди да дойде лято,
той си тръгна,
не беше многословен,
каза ѝ че ще се оправи,
накара я да се чувства и виновна,
тя не плака, не искаше да се лигави,
отдавна усещаше че я няма любовта,
но малко я беше страх да остане сама.
С времето продължи да го обича,
но започна от себе си да се отрича.
Мислеше че сърцето ѝ няма да заздравее,
тя разкарваше всеки свестен, който да я погледне посмее
и започна да си ляга с всеки, който малко я разсмее,
за да може мислите за Него да разсее,
всеки ден започна да пие,
много моменти ѝ се губеха,
търсейки как мъката да скрие,
а всички, които в нея се влюбеха,
като спомените ѝ се триеха.
Преди мечтаеше за къща,
сега не беше същата.
Една нощ пътят ѝ се преплете,
с мъж който я погледна в сърцето,
и това сякаш слепи неговите парчета,
той беше преживял история подобна,
той можеше и да е душата ѝ сродна,
беше готов да ѝ се разкрие изцяло,
за него тя не беше просто тяло,
знаеше че това се случва веднъж,
и с риск да изглежда по-малко мъж,
какво ще кажат другите не му пукаше,
той не искаше просто да я напие и да изчука.
Беше попаднал в своята бездънна дупка,
но нали е мъж, слагаше своята черупка,
сега беше готов да направи първата си стъпка.
Намеренията му бяха добри,
не се опитваше да си опита късмета,
усещаше че сърцето ѝ е на парчета,
подхождаше бавно и предпазливо,
не искаше просто да ѝ говори красиво,
беше готов да я чака,
сред на другите мерака,
да я дърпа напред,
да топи сърцето от лед,
да я вади от пропастта,
да не я съди, когато тя себе си да,
да я хване, ако тръгне да пада,
да бъде до нея, да бъде себе си,
беше готов да обича отново,
но тя не ме беше готова,
защото беше избрала друго.
Нямаше нужда да се види с него,
а да се види как пропада в пропастта,
мислейки че не е достатъчно добра,
тя не иска да хване подадената ѝ ръка,
а да продължи да е сама в чуждите легла.
Мислеше си:
Това че си с друга,
не те прави друг,
бил си тук,
времето не лекува –
времето е пари,
щом без теб не струва.
Сега тя разбиваше сърца,
като вълни в скала,
не чувстваше нищо,
беше празна скалата на Рихтер,
стоеше на ръба на пропастта,
чуваше ехото им в своята празнина,
живееше в нощта,
умираше със любовта.
Но тази нощ
ще си спомни как като малка гледаше в тавана преди сън,
и си мечтаеше да срещне голямата любов навън,
докато лежи в поредното чуждо легло сякаш няма утре,
опитвайки се да си спомни, че голямата любов идва първо отвътре.

 

Николай Геров
Latest posts by Николай Геров (see all)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *