Нека вали.
Един ден свещите ще угаснат,
като улично осветление, с което сме израснали,
тогава ще чакаме слънцето да изгрее,
от усмивката, която първа посмее,
ще търсим истината, в който пръв се присмее,
ще чакаме под чашата, докато прелее.
Ще мълчим като във филм на Чаплин,
чудейки се, както винаги, къде да хапнем,
за да останем един без друг, вместо гладни,
за да ходим с поглед по капки дъжд, щом сме жадни.
Един ден совите ще бъдат това, което са,
без да знаят какво са – скрити във нощта,
под нощницата, закачени на твоята врата.
Един ден ще покрия тялото си със барут,
за да покажа на всички, които мислят ме за луд,
как кучи син, спасява се от кучи студ.
Ще се движа бавно с лодка по наводнени улици,
като ранен единак сред обезумели глутници.
Един ден ще ме погледнеш с очи,
за да видиш как душата ми гори,
спускаща се със гондола по ивиците на твоите сълзи.
Ще чуеш дишането тежко,
залепнало в гърдите ми като пръчици шоколад по таралежки,
които топят се в устните, като живот в килия,
като масло върху препечена филия,
а всяка хапка,
ще заглъхва като последна капка
гориво в резервоар,
като клечка кибрит на нощен тротоар,
която изкривява се нагоре като мустаци на Дали,
докато изгаря бавно,
в закъсняло време по разтечени часовници и стрелки,
а аз ще се чудя как всичко минус теб на нищичко е равно.
Днес ще навия алармата си, за да се събудя сам,
за да те търся в квадратчетата по вафлени кори,
знаейки че те няма и там,
но това не значи че не те намирам, нали?
Днес ще карам сърф, стъпил върху куршума пронизал Кенеди,
затваряйки очи, представяйки си че си ти, щом чуя за последен път „в мене си“.
Днес ще потърся твоя Бог,
за да го помоля да ми прости, затова че вярваш повече в мен,
като надежда на тюлен, която в дълбоки води между перки кърви,
като път, по който двама вървят, но само единият оставя следи,
щом другият се носи, като спомен в пара от чай върху подрънкващи подноси –
в който днес е преди.
Днес ще бъда шепота в отрязаното ухо на Ван Гог,
за да му кажа, че си прекрасна,
и ще му го повтарям колкото е нужно, докато ме чуе, повярвай ми…
днес ще кажа на майка ми че искам да съм с теб, когато порасна,
а на себе си, ще кажа – време е вече, оставяй ме,
но няма да го направиш,
защото това не е твоя грижа от днешния ден,
и ако за миг си го представиш,
ще разбереш, че вместо в теб, вече си в мен.
Днес ще клекна да завържа връзките си,
за да пусна пръстите ти,
търсейки вярата в сърцето си, зад гръдния кош, пред който кръстя се.
Днес ще хвана баща ми за ръка, водейки ме на детска градина,
опитвайки се да запазя детското в себе си – това е всичко, което имам:
споменът за лимонов крем по неговата ръка,
и надеждата че предстои да срещна твоята душа.
Нека вали,
ако капките дъжд напомнят за твоите сълзи.
Нека вали,
ако в тях ще си ти.
Днес ще те питам на чия страна си, ако сме без граници в атлас,
после ще те дръпна настрана, като последна дръпка фас,
ще ти кажа, мен помни ме, като кучи син,
а аз ще помня, че синьото е синка в тюркоаз,
от устните ти докоснали душата ми, както капка дъжд по перваз.
Ако питаш се как да се обръщаш към мен,
обърни се във анфас,
усмихни се и силно притисни се като подметка върху онзи дръпнат фас,
а след това прибери се, оставяйки следи от мен и открехната врата,
за да намеря пътя обратно към теб, по следите на угаснала душа,
и да се прибера и легна до теб на лунна светлина,
а на сутринта ще съм просто прогорена дупка по завивката ти от искра.
Вълните ще се разбиват в бреговете, на които разбиваме нашите сърца,
вятърът ще вее, в засрамената усмивка на Монро, а аз винаги ще бъркам роклята с пола,
и на дълбоко в моята душа,
като в огнестрелна рана с шнорхел, за да вдишам от смъртта,
и да издишам като самурай след харакири, запазвайки честта,
мислейки го винаги, но казвайки го само днес,
за мен беше чест, да си моята чест.
На прозорецът към душата ти ще напиша със елмаз,
„нека вали“, а в издраното ще се стичат бавни сълзи,
ти ще знаеш че рядко съм аз,
а аз ще знам че често си ти,
когато на прозореца тихо вали.
Илюстрация: @ТОЧКА СПОТ
- Любов по скалата на Рихтер - April 10, 2020
- Нека вали - December 12, 2019