Не ни трябва някой от Отава да ни казва как да живеем в България.

Това беше коментар под статия във Фейсбук, която критикуваше някои практики в българското образование. Беше отправен към българин, живеещ в Отава, който обясняваше как определени теми и предмети се преподават там. Коментарът ме накара да се замисля за позицията на българските емигранти в чужбина и отношението към тях на сънародниците им в България.

Mлади хора да отиват да учат, да поработят или поживеят в чужбина, не е никак нов феномен. Големи имена в историята и литературата ни като Петко Каравелов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Пейо Яворов и други са прекарали известна част от житейския път и образованието си в чужбина. Завръщайки се от тези пътешествия, те са донасяли със себе си идеи, познания, нови технологии и термини за тях, западни привички, та чак до мебели и дрехи. Това от своя страна е спомогнало развитието и модернизацията на следосвобожденска България.

Процесите на емиграция в днешно време, разбира се, са доста по-различни. Светът е много по-отворен. Количеството емигранти, причините им за емиграция, процентът на хората, които се връщат в страната впоследствие, всичко е в съвсем други измерения. Озадачаващото, поне за мен, е отношението към опита и идеите на българите, живеещи или завърнали се от чужбина, кулминирало в онзи коментар горе. 

По-рано през годината имаше скандал покрай изказвания в медийното пространство за това как емигриралите българи (в частност жените) трябва да се върнат, за да раждат български бебета. Дотам. Не за да споделят опит и добри практики, които са научили по света. Не за да помогнат с ориентирането в един широк, глобализиран свят, който плаши мнозина, които не са го изпитали директно. Дори не за да се включват с професионалните си умения в пазара на труда. Просто за да правят български бебета.

Ако все пак някой се опита да сподели за чужди решения, които биха били полезни в България, реакцията е отпор. Пак давам пример с коментари във Фейсбук, защото там наистина се намират, изказват и сблъскват всякакви хора, които иначе не биха имали никакви допирни точки. В случая ставаше дума за казус, свързан с детските градини. Начинът, по който определено нещо се прави в българските градини (пак не помня точно какво), явно не беше оптимален. Редица недоволни родители се оплакваха от ситуацията в коментарите. В един момент в дискусията се включи и една майка, която каза как въпросното нещо се прави в детската градина на детето ѝ в Германия. Тогава започна офанзивата. „Да, ама това е България, тук нещата се правят по друг начин“, „Като не ти харесва, стой си в Германия“, „Заминала ми нанякъде и вече всичко знае“ и т.н. На секундата същите онези хора, които преди малко се бяха възмущавали от случващото се, сега започнаха да го защитават. Активира се един типичен за човеците начин на мислене на „ние срещу тях“. И същинският предмет на разговора и шанса за обмен на идеи се изгубиха.

Това, разбира се, е единичен случай, но не е изключение. И е жалко, когато се случва, особено с оглед на растящата емиграция от България. Защото за нея си има причини. Те са комплексни и обхващат какво ли не – икономически, социални, образователни, здравни и други фактори. Важно е да се потърси какви точно са тези причини, кои от тях могат да се повлияят и как. Защото често хората емигрират заради неудовлетвореност от състоянието на нещо в родината. И заради възможността да намерят това нещо някъде другаде. За да се върнат или да останат, явно е необходима качествена промяна в различни сфери. И понякога лесен начин тя да се случи, е да се заимстват работещи модели от някъде другаде. Но за целта трябва да сме готови да изслушаме някого с различен опит от нашия. Да приемем, че за разни неща по света може да са намерили добри решения, от които да се научим. И че не всичко върви по мед и масло, само защото си е нашенско. 

Както опитът от чужбина на следосвобожденския елит на България е подпомогнал развитието на страната, днешните емигранти също имат какво да предложат отвъд бебетата. Могат да допринесат със знания, идеи, примери. Затова другият път, когато някой ви сподели за нещо видяно в чужбина, което му е харесало, не скачайте веднага в защитна позиция. Да, може това, което казва, да е напълно неприложимо в България. Но е възможно и заедно да откриете нещо, което да направи живота ви по-лесен. Може би с тази информация ще постигнете нещо, което е в интерес на всички. После, ако много държите, кажете все пак, че от нашата лютеница по-хубаво няма. Това все пак си е факт.