„Младежта е дистанцирана от институционалната политика в много висока степен. Тя не предлага никакви шансове на младите да видят себе си, да видят своя перспектива.“ Това е един от изводите за българската младеж на тазгодишното проучване на Фондация „Фридрих Еберт". То обаче единствено потвърждава нещо, което лесно се усеща и интуитивно. А именно, че сред младите в страната, дори тези от високо класирани и престижни училища, се наблюдава съзнателна апатия към българската и световна политическа сцена. Те изпитват недоверие към всички държавни (а и понякога европейски) институции. И може би най-важното - усещането, че всичко това е далечно и не ги засяга пряко.

Една от причините, поради които смятам, че е важно този проблем да се адресира е фактът, че скоро навърших 18 години и вече думата “далечно“ не би могла да е по-неуместна. Официално нито аз, нито някой от обкръжението ми има извинението, че още не е пълноправен гражданин. А 12-ти клас е единствената година, в която българската образователна система предвижда някаква форма на гражданско и политическо образование (предмета „Свят и личност“). Уви, неща като обща култура и гражданска отговорност нито се научават за една година, нито е редно човек напълно да пренебрегва до момента, в който се окаже напълно отговорен пред закона, способен да гласува и т.н.

Още през 2014 г. държавата отчита негативни тенденции във връзка с гражданската активност сред младите.

Едва 2% от младежите са членували в синдикат, младежка или хуманитарна организация. Четири години по-късно отново виждаме заглавия за „политически и граждански апатичните младежи“. Според проучването на Фондация „Фридрих Еберт“, през 2018 г. все още младежите не членуват активно в политически или доброволчески организации. Никъде, с изключение на гласуването, активността не достига повече от 10%.

На първо време, въпросът за масовата политическа и гражданска апатия ще бъде разгледан  сред „образования елит“. Надали човек би очаквал, че проблемът с неинформираността ще е належащ точно сред младежите от елитни училища. И въпреки това, моите преживявания само потвърждават изводите на социологическите проучвания.

Образованият елит или дори „елитът на нацията“ – това са хората, които нерядко заминават да учат в чужбина, пътуват по света, имали са частни учители и всякакви други привилегии. Ето защо е някак странно, че дори тази извадка от българската младеж, за която се смята, че има потенциал в бъдеще да промени държавата, не получава качествено гражданско и политическо образование. Не е ангажирана в обществения и икономически живот, нито е приобщена към управлението на местно, областно и национално равнище – все основни задачи на Закона за младежта от 2012 година и на изготвената национална стратегия.

Докато в много държави гражданската и политическа осъзнатост са сред приоритетите на образователната система, в България политиката и училището са считани за напълно несъвместими.

Да, важно е да се види промяна на институционално ниво, за да придобият младежите по-широка представа за това как да бъдат активни граждани и да работят към позитивна промяна. Но също толкова важно е проблемът да се реши на културно ниво. Двете вървят ръка за ръка. По презумпция неинформираността често води до недоверие. Логично, когато още от рано младежите имат манталитет от типа “всички  политици са корумпирани, а всички медии- купени“, е трудно да убедиш 18-годишен тийнейджър, че не е допустимо да не знае какво се случва в държавата и извън нея, нито как функционират държавни и международни институции  поне на базово ниво.

Не всеки трябва да стане политически анализатор, журналист или в професионален план да има каквито и да било допирни точки с държавните институции.

Но без основна политическа култура и осъзнатост гражданите биха поставили в опасност и самата демокрация. За това, независимо от сферата си на обучение и реализация, е важно всеки един човек да е активен и осъзнат гражданин, който има достатъчните познания, за да прави информирани избори относно държавни представители, политики, законови промени и др.

Насаденият до голяма степен манталитет е само един от факторите, които допринасят за тази съзнателна апатия. Още в началото не случайно е използвана думата “съзнателна“, защото повечето младежи са напълно наясно с липсата на знания. Но освен в източниците те се съмняват и в степента на полезност на въпросните знания. Пример: ако един ученик от добро училище има амбиция да учи информатика във Великобритания, надали ще види пряка полза от това да чете новини. Нито има как да го включи в мотивационното си писмо, нито нищо. Хората обичат да виждат моментален ефект от това, в което инвестират време и енергия. Но общата култура например е нещо, което се гради с години. А ползата - да разбираш и да вникваш по-добре в съвременната история, култура и проблеми. Ако хората не си дават сметка за обществените проблеми в 21-ви век, например, няма да има кой и да работи в посока разрешаването им.

За да не останем в една наистина масова апатия към случващото се около нас, е важно на първо време поне по-образованите младежи да се информират политически.

Не, че не трябва политическото и гражданското образование да са достъпни за абсолютно всички – трябва. Но тъй като елитарните среди така или иначе са предразположени към придобиване на нови знания, то ако именно тези младежи не са склонни да се информират интутивно, следва, че за останалите по-непревилигеровани деца надеждата е малка. Учениците от високо класирани гимназии типично идват от семейства поне от средната класа. Това им предоставя възможности за пътувания, разполагане със съвременни технологии и общуване с образовани хора от най-ранна възраст. Необходими са, обаче, самоинициатива от страна на младите и помощ от страна на отговорните институции, за да се информират.

През 2007 година Бил Гейтс дава реч на завършващия випуск в Харвард и казва, че след като Харвард събира едни от най-блестящите умове и едни от най-привилегированите хора в САЩ и света, то кой, ако не те, би могъл да реши най-големите проблеми на 21-ви век. Въпреки че не можем да сравняваме столичните училища в България с Харвардския университет, можем да приемем, че те по същия начин събират едни от най-интелигентните и най-привилегировани младежи в страната. А кой друг може да се бори с неравенствата и множеството проблеми на държавата, ако не те?

В крайна сметка проблемът не е в това, че българските младежи крайно не се вълнуват от политика. Проблемът е, че държавата и обществото не ги предразполагат. Недоверието в българските медии, политици и институции, липсата на бърз резултат или практическа полза – това спира повечето тийнейджъри да се информират, а не просто липсата на желание. Цикълът може да се затвори както и от институциите, които могат да предоставят по-адекватно и изискващо гражданско образование, така и от младежите, които трябва първо да познават институциите и тяхната дейност, за да могат да се справят с корупцията и всички онези проблеми, които поначало пораждат недоверие.