Вяра

И глух да съм, и сънен, слеп,

изгубен между млада заран и прощален здрач,

аз търся теб.

Вперил поглед в своя собствен мрак,

с търсещи очи ще те превзема.

Аз търся теб и някога ще те намеря.

 

С пръсти дирил съм те по разгърнати листа,

със сълзи бродил съм сред пясъчни мъгли.

За тебе питал съм по цялата Земя,

по всичките места – скитал съм насън дори.

Аз търся теб

и някога ще те намеря.

 

И цяла вечност да отнеме,

след която денят во веки да залезе

и из цялото безвремие

горчива пепел да узрее,

търся теб и някога ще те намеря –

надежда, блян, човешки храм,

що галиш и изпълваш нам

с благоговение.

 

Ала мигар те няма, нима си само сън?

Вяра, аз трескаво тревожен съм

по дирите на кратко избавление

от земните брътвежи.

Но струва ли си да пронизвам битието

с цъфнали по теб копнежи?

Аз търся те

и някога ще те намеря.

 

Нека молитвите ми не останат неразбрани.

Нека вярата не тъне само в старите,

вехти,

забравени

романи.

 

Аз търся теб и някога ще те намеря,

дори и по пътя всичко друго да загубя –

ще срещна тебе,

и наново ще залюбя.

 

Богомила Найденова
Latest posts by Богомила Найденова (see all)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *