Изминаха двадесет години
(и пет) -
натиснаха ме в калта!
Разрези, кръв!
Накараха ме да пия
и от нея да умра!
Умират и се съживяват истини,
наново от следите си изплуват,
чертаят ми картини искрено,
а после с цветовете им пируват.
Ракия се лее от чаша в чаша
и някакви двама се здраво пердашат.
И сред тая дандания,
ракия
и бой,
Той срещна Тя
и Тя срещна Той.

От мен ще чуеш само,
че те приемам, каквато си:
красива,
но понякога небрежна,
щастлива,
но понякога сърдита,
подкрепяща,
но понякога изискваща помощта ми.
Българко!
Живот ми дай
и цветове за сивото ми дай
и ден
и нощ
ми дай
и себе си ми дай
сватба ще ти вдигна
светът ще поздравиш до мене
и щом съдбите ни сплетат се в шевица
и пее звяр, човек и птица
тогава аз ще кажа
Горд съм
Българка намерих!

Стрелям...
Но куршумът рикошира
обратно в мен
и всяка рана кърви през пълнителя
на оръжие с мастилено насочване,
частите ми губят се в прахта,
косата ми разяжда се от влагата
на спомените бледи– светлина
цветовете ми разяжда.
Всичко вътре придобива външност –
едно помръква, друго ще блести.
По теб душѝ като вода се стичат,
докато празен не останеш в необятност.

НЕ!
Аз казвам: СТИГА!
Аларма!
Стоп!
Червено!
Примамлив е провалът!
А не е ли време –
ще питам последно
да дойде Промяна,
наистина вече?
И отговор няма –
защото е вредно
за всяко
преяло
с властта си
човече.
За бъдещето хващам автомата,
за да няма драми,
за да няма гняв,
ще стрелям пък каквото стане,
ще се изпълня със заряд
да оцелея…