България на едно море

Не разбирам идеята зад „националната гордост“ в България. Смятам, че всеки трябва да е наясно с историята на собствената си държава и света. Че трябва да се учим от грешките на миналото и да се стараем да не ги повтаряме. Да уважаваме и помним тези, които са дошли преди нас и са се борили, за да имаме мира и спокойствието, на които се наслаждаваме днес. Да взимаме идеи и пример от бележитите личности. Но не разбирам момента с гордостта.

Защо аз, докато седя на един стол пред екрана на компютъра по 8 часа на ден, да се гордея например с делото на Левски?

Аз нямам нищо общо с това. По стечение на обстоятелствата, което не зависи по никакъв начин от мен самата, съм се родила в същата държава, в която преди повече от 100 се е родил и Васил Левски. Делото на борците ни за национална свобода е велико и достойно за огромно уважение. Но какво право имам аз, или който и да е от нас, да си го присвоява, гордеейки се с него?

По същия начин не разбирам и концепцията за национален срам. Подходящ пример за това са германците. Дори в днешно време немалка част от връстниците ми се чувстват ужасно виновни за събитията, случили се по време на Втората световна война. Чувстват се почти лично отговорни за Холокоста, за военните престъпления, за трагедиите. А хората, с които общувам, са отворени, либерални и родени през 90те. Никога не са погледнали мен или някой друг накриво, защото сме чужденци. Напротив – на мен лично винаги са съдействали при нужда, обяснявали, подкрепяли, някои от тях се ангажират активно и в политиката и социалните въпроси с цел да направят страната си по-гостоприемна за всички. Не всички са като тях, разбира се, но обикновено човек съди другите, по това, което познава.

Затова, когато ме питаха как бих описала германците с една дума, казах „толерантни“.

Получих неразбиращи погледи, учудване, дори малко възмущение в отговор. „Ама как… исторически погледнато ние изобщо не сме били толерантни“. Аз им обясних, че тези неща не са ги направили те самите. Че те не са виновни. Но не знам дали се съгласиха. Те явно смятат, че трябва да ги е срам без значение от собственото им поведение. Че не може да се наричат „толерантни“, защото са немци, а през Втората световна война немците са направили ужасни неща.

Photo by Giulia Gasperini on Unsplash

Да, младите поколения германци са възпитани по този начин – да знаят и да не забравят какво се е случило. И това е хубаво, защото само така грешките от миналото няма да бъдат повторени. Но не е редно децата да носят вина за миналото и срам за действията на предците си. В крайна сметка никой не избира къде, кога и при кого да се роди. Всеки трябва да отговаря сам за собствените си дела. Да бъде съден по това, какво самият той е направил. Същият принцип се отнася и за гордостта. За да се гордееш с нещо, трябва да си дал някакъв принос към него.

И тук идва същинският проблем с националната гордост в България.

Не гордостта сама по себе си, а бездействието, което често произлиза от нея. Защото на много хора им стига да кажат, че сме велика държава, защото по времето на Симеон сме били на три морета, докато самите те сега не правят нищо, за да се гордеят бъдещите поколения българи.

Ако родината ти е толкова мила, че да татуираш картата на България на гърба си, давай. Но не изчерпвай усилията си с това. Без значение с колко национални герои си се изрисувал или колко тениски с трибагреници имаш, не си никакъв патриот, ако само псуваш и люпиш семки пред блока. Започни с малки неща.

Изчисти градинката пред блока (от същите тия олюпени семки) или ако не искаш сам, организирай съседите. Не си изхвърляй фаса на улицата. Оправи някоя пейка. Помогни на възрастен човек да се качи в градския транспорт или да си пренесе торбите. Не минавай на червено. Стани доброволец в организация, която ти е близо до сърцето. Отстъпи мястото си на бременна жена в автобуса. Не троши детските площадки. Купи си български домати, вместо вносни. Има толкова много малки неща, от които може да се започне. После идват и по-големите. Гласувай, но информирано. Ако всички партии ти се струват еднакви „маскари“, основи партия. Или ако избраниците на народа безчинстват, иди на протест. Създай НПО, ако политиката не е твоето нещо, а все пак имаш кауза. Мисли, че представляваш страната си, когато пътуваш и се дръж подобаващо.

Източник: Sofia in Details

Бележитите българи от едно време са тези, които са давали.

Които са строили, образовали, които са се борили. Същите тези, дето днес някои си татуират по прасците. Тези, с които се гордеем днес, са тези, които припечелвайки повече пари, са ги давали за другите. За училища, библиотеки, читалища. По времето например на Васил Априлов и Петър Берон изобщо не е имало българска държава, но това не ги е спряло да работят за народа. Не ги е спряло да направят нещо за другите.

Тъй че днес да казваме, че политиците са неадекватни, затова ние няма да си мръднем пръста, но иначе сме патриоти, е меко казано несериозно. Да си патриот е значело да служиш на народа, а не да се гордееш с всички от Аспарух до Вапцаров, които са живели и измрели, за да си клатиш ти днес краката. Нека пак започне да значи същото.

В крайна сметка не е от значение дали ще се гордеем или не. Ако освен гордеенето дойде и „деенето“. Ако спрем да бленуваме България на три морета и видим България на две преки оттук. България днес. България тук. България сега. С нас ще има ли за какво някой да се гордее?

Мария Стойкова

За социални, образователни, екологични и научни въпроси, свържете се с нея на maria@hora.today

Не предлага безплатна психотерапия!
Мария Стойкова

Latest posts by Мария Стойкова (see all)

    Последна редакция