В Канада и САЩ февруари се отбелязва като Black history month или месец, посветен на историята на чернокожите хора (надявам се тази дума да е подходящата, ако ли не, моля, поправете ме). В Щатите, откъдето тръгва традицията, тя не е без противоречия. Но тъй като в България изобщо нямаме културата да говорим и мислим на теми, свързани с различните раси, реших, че си заслужава да отбележим този тематичен месец.

Колко и коя история знаем?

Обзалагам се, че мнозина от вас, също като мен, понятие си нямат от историята на Нигерия. Най-вероятно и от историята на повечето държави в Африка. Или Южна Америка. Или Азия. За Европа, разбира се, знаем най-много, но дори там не може да се каже, че се пръскаме от познания. (Кажете ми всичко, което знаете например за баските. Или за Норвегия през 19-ти век.)

И това донякъде е разбираемо. В други материали сме изразявали критика спрямо съдържанието на часовете по история в училище, но в случая дори и аз не мога съвсем да си изкривя душата.

Жалко е, че историята, която учим е толкова евроцентристка. И определено мисля, че това ни вреди.

Но и осъзнавам, че вероятно няма държава по света, където хората да излизат от училище, знаейки в детайли историята на всяка държава по света. Дори професионалните исторички/ци се специализират върху дадена епоха и територия, тъй че вероятно малцина са хората с наистина всеобхватни познания за всяко кътче на Земята. И въпреки това би било хубаво, ако научвахме поне малко за това какво се е случило в Африка с колониите или в Щатите с търговията с роби и сегрегацията. Така че когато чуем за демонстрациите „Black Lives Matter“ или за въоръжения конфликт в Буркина Фасо, да можем да ги сложим в контекст и да разберем част от корените на случващото се.

След 12 години българско, смесени с 4 немско училище, излязох с минимални познания за широкия свят отвъд Европа. И вероятно, ако някой се беше опитал да ми преподава за 3-годишната война между Нигерия и Биафра през 1960-та, щях да се скъсам от мрънкане, че ме занимават точно с това.

Но пораствайки малко, осъзнах, че светът ми е интересен и реших, че е крайно време да започна да чета книги, които са по-разнообразни. С други думи, не написани от бели мъже европейци, каквито бяха 98% от произведенията, които четохме в училище (или поне в по-големите класове).

И това се превърна в едно изключително вълнуващо литературно приключение, което ме заведе на много места.

"Half of a yellow sun", Нигерия и Биафра

Съвсем случайно стана така, че точно през февруари дочетох книгата „Половин жълто слънце“ (Half of a yellow sun) на Чимаманда Нгози Адичи (Chimamanda Ngozi Adichie). Пиша и заглавието, и името на авторката на английски, тъй като книгата я няма на български, въпреки че е отличена с куп награди и всъщност изобщо не е нова – издадена е през 2006-та г. Но за книгите, които остават непреведени на български, ще си говорим друг път. В романа става дума за историята на Нигерия, за кратко отцепилата се от нея държава Биафра, и за настъпилата впоследствие война между двете.

През 1960-та година, Нигерия получава независимост от Обединеното Кралство. Както и на много други места из африканския континент, тя е изкуствено създадена държава, без да се имат предвид културните, етническите и религиозните различия на множеството групи, живеещи на територията ѝ. Това беше едно от първите неща, които ме впечатлиха в книгата още от самото начало. Героите не се представяха като нигерийки/ци, а като Игбо (или Ибо, не знам коя е вярната дума на български), Хауза или някой друг етнос.

Впоследствие научих, че държавата Нигерия всъщност обхваща много различни етнически групи, които са концентрирани в различните краища на страната. Преобладаващата група в северна Нигерия през 60-те е била на народа Хауза-Фулани. Те са мюсюлмани и със съдействието на британците са получили голяма част от местата в парламента на първите избори на новата държава. В южните региони са преобладавали представители на народа Йоруба, а на изток – на народа Игбо, които изповядват местни религии или са християни.

Фактът, че на територията на само една държава има толкова много различни групи (това са само 3-те най-големи, общият им брой според уикипедия е към 250), влиза в разрез с класическата представа, която имаме за държавите в Африка.

Изобщо тази представа за „държавите в Африка“ и целия континент като една хомогенна маса, която много хора имат (признавам си, аз също доскоро) и медиите често разпространяват, е напълно грешна. Като тръгнем оттам, че по всеки един показател, разликата между Египет и Република Южна Африка е по-голяма, отколкото между Германия и Австрия и стигнем дотам, че съществуват нигерийски паспорти, но не и нигерийски език или етнос.

Различия между народите, обитаващи територията на Нигерия, ескалират през 60-те години на 20-ти век. През 1966-та година, група офицери, голяма част от които от етническата група Игбо, прави преврат и убива 30 от политическите лидери на страната (преобладаващо от народа Хауза). Няколко месеца по-късно следва контрапреврат, воден от северняците и убийства на между 8 и 30 хил. човека от етноса Игбо и други жители на източните региони. Те реагират на насилието като обявяват собствена държава, отделна от Нигерия, която наричат Биафра. Знамето ѝ е червено, черно и зелено с половин слънце в средата (откъдето идва и името на книгата). С това избухва биафро-нигерийската война.

Повече от урок по история

В книгата, войната е описана много разтърсващо. Разказва се за въздушни атаки, бежанци, глад, деца умиращи от квашиоркор (болест, която се развива вследствие на недостатъчната консумация на белтъчини), безчинствата на армията и прочие. За сметка на това героите, въпреки хубавите си качества, на моменти са малко досадни, наивни или се държат глупаво. Заради това първата и третата част на книгата, в които се разказва за времето преди войната, не ме впечатлиха чак толкова. Но същевременно бяха важни заради контраста, който създадоха. Защото като обществено положение главните герои не бяха много по-различни от много хора, които аз познавам и обичам. А именно млади и интелигентни хора, които се събират с приятелите си да бистрят политика на маса. Идеалисти. Хора, които живеят комфортен живот, почти като нашия, само без компютрите. И може би затова, в допълнение към всичко интересно, което научих за Нигерия, сюжетната линия с войната остави следа в съзнанието ми.

Защото четейки, си мислех как бихме се чувствали ние в такава ситуация. Децата на най-дългия мир в историята на Европа, на интернета, на възможностите. В героите – жители на една държава, в която никога не съм стъпвала, изгубили всичко познато, стабилността и комфорта си, виждах нас в един свят, в който имаме по-малко късмет.

Това е голямото богатство на това да се заинтригуваш от неща, които досега са ти били „далечни“. Осъзнаваш, че всъщност изобщо не са толкова далечни. Че хората по света и през десетилетията много си приличаме, що се касае до най-основните неща като любов, страх, мечти, алчност, щедрост. Че навсякъде има вълнуващи истории, които си заслужава да чуем. Че ако отделим време да се опознаем, вероятно ще спре да ни е страх едни от други и ще започнем да се разбираме много по-добре. Че много неща, които си мислим, че знаем за света и обитателите му, са грешни. Така поне твърдят някои теории в психологията. И аз мога единствено да се съглася.