International Criminal Court Moot Court Competition (ICCMCC) – Ели Атанасова разказва

На 8-ми ноември изтече срокът за кандидатстване за участие в International Criminal Court Moot Court Competition (ICCMCC) на отбора към СУ. Стана ни интересно какво представлява такъв тип конкурс и затова се обърнахме към Ели, която иначе познавате от рубриката "Поезия" и четенията "Хора на поезията".

Повечето хубави неща в университета се случват извън него. Когато учебната програма ти предлага нещо „basic” като изучаване на убийство по особено жесток начин по чл. 116 от Наказателния кодекс, си казваш „мисля, че е време за нещо по-тежко“. Така решаваш като на шега да отидеш на състезание, в което основната тема е геноцид.

Студентът по право често изпитва терзания от типа на „а можех да се занимавам с журналистика, графичен дизайн или история…“, докато чете за несъстоятелност на ООД. Първите две години не си много сигурен какво учиш и защо имаш предмети като икономика?! След няколко етапа на размисли как можеш да прекъснеш, без вашите да те обявят за тотално разочарование, рязко, непредвидимо и безвъзвратно идва просветлението. При мен този сюблимен момент беше един октомврийски ден, когато видях обявата за подбор за състезанието по международно наказателно право пред Международния наказателен съд в Хага - International Criminal Court Moot Court Competition (ICCMCC).

Photo by Aditya Joshi on Unsplash

Международното наказателно право

Знаете ли какво е международно наказателно право? Защото аз не бях много сигурна. Както казва един мой преподавател, убийството на главния прокурор във Френското посолство не е международно престъпление. А аз бих допълнила: убийството на всички французи в посолството от главния прокурор би се квалифицирало като такова.

Международното наказателно право обхваща четири престъпления. Геноцидът е целенасочено и систематично унищожаване на определена социална група, чиито членове имат общи белези. Престъпленията против мира и човечеството са посегателства срещу жизненоважните му интереси като цяло, от чието опазване зависи физическото му оцеляване. Военните престъпления по съществото си са нарушения на законите за водене на война. Престъпленията на агресия се определят като използване на въоръжена сила от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава.  Постоянно действащият съд е Съдът в Хага, а междувременно има и работещи ad hoc трибунали като този, създаден за геноцида в Руанда, и този за войната в Югославия, който е изключително разностранен, защото обхваща и четирите вида престъпления.

Състезанието ICCMCC

ICCMCC се състои от два кръга – писмена част, в която отборите изпращат разработките си, и устни състезания, по време на които пледираш. Нашият отбор се състоеше от петима участници: двама, които взимат страната на обвинението, двама – на защитата, и един, който представя позицията на държавата, в която е извършено престъплението.

Казусите, които се решават на такъв тип Moot Court състезания, обхващат въпроси от „сивата“ зона на правото и са спорни в практиката на съдилищата. Тазгодишният казус насочи вниманието към подбуждане към геноцид в социалните мрежи. Обвиняемата управлява платформа, подобна на Фейсбук, в която платформа крайни националисти чрез кодови думи се организират да извършват масови убийства на представители на определена малцинствена група. Обвиняемата е гражданин на държава, която не е подписала договора за присъединяване към Съда. Материалните проблеми бяха свързани с това дали обвиняемата е можела и дали е била длъжна да спре организацията на нападенията. Процесуалният въпрос разглежда възможността на Международния наказателен съд да повдига обвинения срещу лица, които са граждани на държава, която не е признала юрисдикцията на Съда.

Нека си представим следната възможна ситуация. Ако си направя Фейсбук група, в която организирам геноцид, Марк Зукърбърг ще отговаря ли за подбуждане чрез бездействие? Ще може ли да бъде съден от Международния наказателен съд, защото е гражданин на САЩ, която държава не подписала договора за създаването на Съда?

Подготовката за ICCMCC

Може би най-голямото предизвикателство в подготовката за състезанието се дължеше на това, че никой от отбора не се беше сблъсквал с международно наказателно право като част от учебния процес. Разбира се, има много допирни точки с националното ни наказателно право, но съществуват и непознати елементи. Тъй като националната ни съвременна история не се е сблъсквала с международни престъпления, нямаме почти никакви научни разработки по тази тема. Всички започнахме да се самообучаваме почти от нулата: кои са елементите на престъплението геноцид, как функционира Съдът. На фона на цялото си незнание попаднахме в океан от информация, дебели книги, статии със съмнителен произход и съдебни дела – всяко по няколко стотин страници. 

Най-много време ни отне да подберем необходимите източници за цялостната тема на настоящия казус. Разполагахме с добри идеи как да използваме доказателствата в наша полза, но трябваше да намерим начин да обосновем всичко чрез практиката на Съда. Двете момичета, които бяхме поели страната на обвинението, бяхме вътрешно убедени, че има основания подсъдимата да бъде обект на наказателни преследвания. Но всичко лежеше на някакви лични разбирания. Започнахме като в задача по математика с множество неизвестни да търсим формули за запълване на дупките. Геноцидът е обикновено престъпление, извършено чрез действие, а подбуждането към каквото и да е деяние в 99% от случаите е отново извършено чрез вербална активност. Съдебната практика, на която се базирахме, се разпростираше от тази на Съда до съдебни решения на национални съдилища за борба с монопола върху производството на алуминий в САЩ. 

Photo by Giammarco Boscaro on Unsplash

Последни дни в библиотеката преди ICCMCC

Периодът между ноември и юни, когато подготвяхме писмените пледоарии, беше единственото време, когато с удоволствие прекарвах дни в университетската библиотека. Нещо специално и несравнимо е да се пребориш за свободен стол, да вкараш нелегално кафе, криейки го от леличката на входа, да се свържеш към WiFi-a, който го има само в определени точки на залата, и да си четеш за геноцид. 

Последните 24 часа преди крайния срок за предаване на писмените пледоарии са най-вълнуващи – започваш да пишеш някоя подтема отново, сещаш се за нещо, за което не си сигурен колко е вярно или релевантно, но решаваш да го добавиш в текста. После осъзнаваш, че надвишаваш лимита от думи с няколко стотин, започваш да триеш, не знаеш какво да изтриеш. Започваш да форматираш. Как се подрежда библиографията? Къде е опцията за бележка под линия? Текстът трябва да е „single-space”? Защо Word-ът ми не е на английски и как е „single-space” на български? Колко е адекватно да звънна на някой преподавател и да започна да пиша всичко отначало, защото май всичко е грешно? Вече в 4 сутринта се чувстваш като на няколко шота текила, само че си на симпатично количество кафе, вълнение и притеснение. И после изпращаш: *цък*, и се молиш да си написал нещо прилично. Май трябваше да започнеш с молбите преди около 8 месеца?

Резултатите от състезанието

Междувременно дойде пандемията, затвориха света, затвориха границите. Затвориха и надеждите ни да стигнем до Хага, където щяха да се проведат устните състезания. Те бяха отменени и отборите бяха оценявани само на база писмените разработки. Награждаването се случи пред екраните вкъщи, а Юридическият факултет спести пари за самолетни билети. Може би заради това в момента има сапун в тоалетните на университета.

Средните оценки на всеки от трите ни меморандума надвишаваха 90/100 точки и се класирахме на 36 място, като „Сорбоната“ обра всички големи награди. Това е най-високото постижение, което университетът ни е постигал на ICCMCC. Въпреки че започнахме объркани и незнаещи, след месеци, прекарани в четене, търсене и писане, успяхме да се класираме сред най-добрите университети от цял свят. Искрено се надяваме следващите отбори през годините да стъпят на нашите основи и да надграждат със свои знания и успехи!

Тук е моментът да благодаря с най-голямата любов, на която съм способна, на целия отбор, с който станахме семейство, и на треньорите ни – миналогодишните участници, без които нямаше да напишем и ред в пледоариите. Открих хора, които възприемат правото като сила, която променя общности, помага на индивидите да възстановят основните си човешки права и прави света малко по-топъл и светъл.

Елица Атанасова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *