За езика на омразата и свободата на изразяване – интервю с д-р Димитрина Петрова

Д-р Димитрина Петрова е инициатор и лидер на БОЛД (Българска общност за либерална демокрация). Тя е създала и изградила две силни и влиятелни международни правозащитни организации: в периода 2006-2016 г. тя е ръководила Equal Rights Trust, базирана в Лондон, а в периода 1996-2006 – European Roma Rights Centre, базирана в Будапеща. В периода 2017-2020 д-р Петрова е Програмен директор на SOS Детски селища. През 1992 г. тя създава и ръководи първата национална ромска правозащитна организация в Европа, Проект права на човека (София). Срещнахме се с нея и я попитахме за свободата на изразяване, цензурата и речта на омразата. 

Здравейте!

В последно време редовно ставаме свидетели на ситуации, в които свободата на изразяване на мисълта и свободата на живот без дискриминация се противопоставят (например в случаите с реч на омразата). Вие къде бихте сложили границата между двете неща?

Бих подложила конкретната „реч на омраза“ или друго проблемно поведение на тест, за да определя дали попада в зоната на защитеното слово, или в зоната на поведение (включително реч), което е, или би трябвало да бъде, забранено. Елементите на теста, или ако щете критериите, се различават в различните юрисдикции и понякога и в различни законови рамки вътре в дадена юрисдикция. Ето неизчерпателен списък:

  • Наличие или отсъствие на йерархично властово отношение между говорещия и визирания от него обект на речта: например, ако говорещият е началник, който прави силно враждебни изявления по повод на хората с различна сексуална ориентация, а засегнатият е хомосексуалист, който му е подчинен служебно, словото на началника следва да се санкционира, защото в тази ситуация засегнатият не може, без вреди за себе си, нито да се конфронтира с началника си, нито да го игнорира. 
  • Наличие или отсъствие на зряло и свободно волеизявление от страна на засегнатия: например, ако говорещият е възпитател в детска градина и казва унижаващи неща спрямо дадена религиозна или етническа група, а засегнатите са деца, такова слово също е недопустимо, защото децата, с тяхното още незряло възприятие за света, не могат ефективно нито да възразят, нито да игнорират словото на омраза.
  • Срещу кого е насочена речта на омраза: Някои категории хора са по-добре защитени от закона, поради исторически сложили се системни предразсъдъци, които са донесли в миналото грамадни страдания на засегнатите групи. Така, в случаите на реч, насочена срещу расови или етнически групи, прагът на толерантност е поставен много по-ниско, отколкото например по отношение на възрастните или хората с увреждания. С това не казвам, че зловредното говорене против хората с увреждания е морално по-малко осъдително, а само, че правото е силно детерминирано от историята, както и че то се променя сравнително бавно, научавайки полека-лека нейните уроци. 
  • Каналите на комуникация на проблемната реч: едно е да се изкаже расистка, хомофобска, или мизогинна обида в тесен приятелски кръг, друго е такава да се тиражира по централните медии.
  • Степента на заплаха от насилие: Не е едно и също да се призове директно към групово насилие срещу народа тутци в Руанда, както през 1994 г. направиха лидерите на страната от народа хуту, с катастрофални последици на масов геноцид, и едно завоалирано, кодирано внушение, например че жените не ги бива да се занимават с политика. Въпреки безспорната си простащина и непряката връзка с основаното на пола насилие, такава мизогинна реч не представлява това, което в американското право например наричат „ясна и налична опасност“ за жените.
Photo by Hrayr Movsisyan on Unsplash

Когато става дума за борба с речта на омразата, често се чуват понятията “цензура” и “политическа коректност”. Подходящи ли са те и ако не, защо? Каква е разликата?

Може да се определи като цензура потискането на реч, която според горните критерии би трябвало да попада в зоната на «защитеното слово». Извънредно важно е да се внимава със забраните и наказанията, защото цензурата е обществено зло и нарушение на много важното, макар и не абсолютно, право на свободно изразяване. Силно съм против това, при всяко подозрение за наличието на реч на омраза отговорните инстанции да посягат към метафоричната тояга. Силно съм за това, граждани да сочат такива прояви с пръст и да се борят срещу словото с друго слово. 

Свободата на изразяване нямаше да има никакъв смисъл, ако обхващаше само популярни, приятни за всички твърдения. Тя именно затова е ценна, защото се отнася и до такива твърдения, които са непопулярни, тревожещи, обиждащи, шокиращи, отвращаващи и прочее. Но пак да напомня, че поради високата обществена опасност на расистката реч, която опасност не е абстрактна възможност, а изстрадана действителност, толерансът в тези случаи разбираемо е малък. Колкото до «политическата коректност», мисля, че в нашата страна има едно масово недоразумение да се смята, че това е просто един интелигентен синоним на «цензура». Обаче фразата «политическа коректност» е част от речника на западния антилиберален активизъм, и се употребява като обвинително определение срещу въображаеми либерални ексцесии. Тук сме си го побългарили и го употребяваме одобрително, но безразборно. 

В България има ли проблем с речта на омразата и ако да, как би могъл да бъде решен той?

Не е просто «проблем», намерете по-силна дума. Анализи и на български, и на чужди авторитетни източници показват много силна и много обширна реч на омраза в България, особено спрямо роми, хора с различна сексуална ориентация, бежанци… Решението не трябва да се мисли като еднократно действие, а като процес, в който се преплитат редица развиващи се обществени политики, включително: реформа в учебното съдържание на всички нива на образователната система, граждански реакции срещу речта на омраза, подобрена саморегулация на медиите, и санкциониране на определени недопустими изказвания, като последното трябва да става при строго спазване на действащите закони. И да добавя това, което Платон в «Държавата» определя като най-важен въпрос на политиката: какви приказки да се разказват на малките деца. 

Речта на омразата е първата стъпка към престъпленията от омраза. Отделя ли се достатъчно внимание на този тип престъпления в страната?

Да, вярно е, че речта на омраза често води до престъпления от омраза, т.е. престъпления, чиито жертви са такива само или предимно поради принадлежността си към определена уязвима група, например на етническа, полова, религиозна или друга защитена от закона основа. Прокуратурата и Националният статистически институт не събират и не огласяват надеждна статистическа информация за броя досъдебни производства, броя съдебни производства и броя постигнати осъдителни присъди за или във връзка с престъпления от омраза. Според изследвания на Български хелзинкски комитет, за престъпления от омраза изключително рядко се стига до осъдителни присъди, а още по-тревожно е, че и при ясни признаци на подобно деяние, прокуратурата много рядко започва разследване, а полицейските органи или не умеят, или не желаят да идентифицират онези признаци, които превръщат докладваното или разследваното деяние в престъпление от омраза. 

Photo by Clem Onojeghuo on Unsplash

На 16-ти октомври 2020-та френският прогимназиален учител Самюел Пати беше убит след като показа карикатури на Пророка Мохамед на свои ученици по време на урок за свободата на словото. Може ли такова нещо да се случи в България и трябва ли фактът, че досега не се е случило, да ни успокоява или обратното?

Сигурно може да се случи. Религиозните чувства са лесно възпламеним материал. Важно е да се възпитава толерантност в обществото както към религиите, така и към атеизма, а така също и към критиката и сатирата по отношение на религиите. Според мен осмиването на религиозно съдържание е в сферата на защитеното слово, и дори то да обижда членове на съответната религиозна общност, отговорът на обидените е приемлив само ако е пропорционален. Жестокото убийство е всичко друго, но не и пропорционален отговор. То е най-тежко престъпление и влече съответното най-строго наказание. 

В настоящата ситуация с Ковид-19 хора от различни сфери и с различни мнения се изказват за кризата. Етично ли би било да не се дава трибуна на личности, изразяващи мнение в пълен разрез с научните доказателства и консенсус?

Въпросът според мен няма пряко отношение към речта на омразата, а по-скоро се отнася до професионализма на медиите. Би било и неетично, и непрофесионално да се подвежда аудиторията, като се равнопоставят мнения, основани на науката и валидирани от научни изследвания, с такива, които се основават на ненаучни, или дори анти-научни подходи. По-сложно е, когато експерти с противоречащи си мнения се основават на науката, когато и едните, и другите се представят като големи експерти. В тези случаи професионален дълг на журналиста е да си направи домашното, т.е. предварително да разучи подробно въпроса и да се ориентира къде се разполага научната истина и къде е съсредоточено преобладаващото научно мнение. Разбира се, нека представи и мнението на научния дисидент, но нека покаже на аудиторията, че това мнение не е споделено от голямата част от експертната общност. При такава журналистическа коректност, нека всеки зрител, слушател или читател свободно да формира собственото си мнение.

Има ли сфери или позиции, в които личното мнение трябва да остане на заден план?

Според мен, само когато човек е поел доброволно ролята да говори не от свое име, а от името на определена организация. За съжаление има хора, които оставят личното си мнение на заден план просто от страх, защото не искат да платят цената за смелостта си. За още по-голямо съжаление, пак от страх, още повече хора несъзнателно формират такива мнения, за които не им се налага да поставят на изпитание смелостта си.

Мария Стойкова

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *